Един от основните проблеми на постоянно развиващите се оптични мрежи е недостигът на свободни оптични влакна. Причините за това са много и като най-съществена от тях може да се посочи не доброто планиране на развитието на оптичната мрежа. Желанието за преминаване към FTTH/FTTB архитектура или по-просто казано оптичното влакно да достига до сградата на потребителя, налага използването на кабели с огромен брой влакна (много често и повече от 144).
Съществуват случай, в които броят на влакната ни е ограничен поради една или друга причина и тогава решението е едно единствено, а именно по оптичното влакно да се пренесат много на брой оптични сигнали с различна дължина на вълната или казано по друг начин мултиплексиране по дължина на вълната (WDM). За реализирането на тази технология се използват оптични мултиплексори (MUX), демултиплексори (DEMUX), събиращи (ADD) и изваждащи (DROP) модули и оптични предаватели, излъчващи светлина с фиксирана дължина на вълната.
Различават се два вида WDM системи – с плътно разделяне по дължина на вълната (DWDM) и с грубо такова (CWDM). При първият вариант каналното отстояние може да бъде много малко – до 0,4 nm, но използваното активно и пасивно оборудване е много скъпо. Сравнително евтино, при второто решение каналите могат да се подредят през 20 nm и по този начин по едно влакно се предават около 16 дължини на вълната, разположени в спектъра от 1270 до 1410 nm и от 1490 до 1610 nm.